Когато след Първата световна война от руините на Османската империя се появи република Турция, амбицията ѝ бе да се присъедини към Европа като съвременна, светска държава. Но след постигнат огромен прогрес, настоящият турски президент Реджеп Тайип Ердоган пропилява шанса на страната да постигне визията на своите основатели, пише Йошка Фишер. Той бе министър на външните работи на Германия и вицеканцлер от 1998 до 2005 г., период маркиран от силната подкрепа на страната за интервенцията на НАТО в Косово през 1999 г., последвана от опозицията към войната в Ирак.
Анализът му е публикуван в Project Syndicate, а преводът е на Money.bg.
Един от най-големите геополитически проблеми в Европа през 19 век бе т. нар. Източен въпрос. Османската империя, позната като "болния човек на Европа", бързо се разпадаше. Когато самоунищожението на Първата световна война дойде, не бе съвпадение, че тя започна от Балканите - геополитическата площадка за игра на Османската, Австро-унгарската и руската империи. Всички те срещнаха смъртта по време на войната и в крайна сметка победената и изтощена турска армия се върна в Анадола, а по-късно Лозанският договор постави основните на пътя към създаването на република Турция.
Амбицията на генерал Мустафа Кемал Ататюрк бе да превърне Турция в съвременна, светска държава, която да принадлежи на Европа и Запада, а не на Близкия Изток. За да постигне тази цел, той управлява авторитарно, създавайки хибрид от де факто военно управление и многопартийна демокрация.
През 20-и век това състояние раждаше непрекъснати кризи, заради които турската демокрация бе суспендирана от временни военни диктаторски управления.
След 1947 г. политиката в Турция бе силно повлияна от Студената война. През 1952 г. Турция се присъедини към НАТО и се превърна в един от незаменимите членове. Десетилетия наред тя използваше стратегическата си позиция, за да пази южния фланг на алианса от съветско посегателство.
Турция все още остава нестабилна политическа единица. Постоянното клатушкане между демокрация и военна диктатура забави прогреса ѝ към модернизация. За привържениците на демокрацията в страната най-добрата надежда остана Европа. Формално приемане в Европейския съюз щеше да маркира край на процеса по модернизация.
През 1995 г. Турция влезе в митническия съюз на ЕС. До момента, в който ислямистката Партия на справедливостта и развитието дойде на власт през 2002 г., държавата изглеждаше твърдо ориентирана към Европа. В партньорство с ислямския проповедник Фетулах Гюлен и неговото движение, правителствата на Ердоган търсеха дълбоки институционални, икономически и правосъдни реформи, включително прекратяването на смъртното наказание - важна предпоставка за членство в ЕС.
Нещо повече, в началото на управлението на Ердоган Турция преживя бърза модернизация и силен икономически ръст, което я доведе още по-близо до ЕС. До 2011 г., когато се роди Арабската пролет, Турция, и с право, бе обявена за успешния модел на "ислямска демокрация", в която свободните и честни избори съществуваха заедно с върховенството на закона и пазарната икономика.
Седем години по-късно изглежда, че сме в коренно различен свят. Турция бързо си възвръща прякора "болния човек на Европа". Вземайки предвид стратегическата ѝ локация и икономическия и човешки потенциал, страната трябваше да се запъти към блестящо бъдеще. Вместо това тя марширува назад към 19 век под знамето на национализма и Ориента.
Вместо да приеме съвремието на Запада, тя се хвърля в Близкия Изток и кризите на региона.Ердоган, който стана президент през 2014 г., управляваше Турция по време на бързата модернизация и на също толкова бързото завръщане към Ориента. Той имаше шанса да последва завета на Ататюрк и да интегрира Турция към Запада, но се провали.
Какво обяснява тази трагедия? Една от възможностите е, че Ердоган стана твърде самоуверен по време на бума преди финансовата криза от 2008 г. Друга е, че той започна да презира Запада след унижението заради спрения процес за влизане в ЕС и собствените му авторитарни амбиции, които най-накрая започна открито да преследва след проваления военен преврат през лятото на 2016 година.
Във всеки случай Ердоган пропиля уникалната възможност и за Турция, и за мюсюлманския свят като цяло. Сега страната му е завладяване от валутна криза, която той сам причини. А докато продължава да разделя лоялността си между Изтока и Запада, той рискува да дестабилизира Близкия Изток още повече.
Вътрешните конфликт - особено с кюрдите - отново избухнаха с пълна сила, въпреки че историята показва, че те не могат да бъдат решение с военна сила. Благодарение на Ердоган Турция се превърна в част от проблема в региона, вместо от решението.
И въпреки това стратегическата значимост на Турция за Европа остава. Милиони граждани на ЕС са с турски произход, а страната ще продължи да е мост между Изтока и Запада, Севера и Юга. Под режима на Ердоган Турция вече не е перспективен кандидат за членство в ЕС. Но вместо да изключва процеса по приемане, ЕС трябва да се концентрира върху стабилизирането на страната и спасяването на демокрацията ѝ.
В крайна сметка дестабилизирана Турция е последното нещо, от което Европа се нуждае. Без значение симпатията или антипатията на който и да е към Ердоган, сигурността на Европа зависи от Турция, която прие милиони мигранти и бежанци, бягайки от конфликтите в Близкия Изток през последните години.
В името на стабилността на Европа и турската демокрация ЕС трябва да се справи с турската криза с търпение и прагматизъм, основани на собствените ѝ демократични принципи.
