И да искахме, нямаше как съдбата да си направи по-дръзка шега с българския футбол.
Отново е 17-и ноември. Паметна дата в историята на този спорт у нас. Завинаги.
Ако можеше отново да бъде 1993-а... Пак да видим онова изнасяне на топката към Любо Пенев, който я прати по майсторски начин към Костадинов. Ах, онзи прословут гол! Стрелката тъкмо се канеше да се наклони към последната секунда. Към последния възможен миг от редовното време. И точно тогава Коща простреля мечтите на Папен, Дешан и Кантона, като едва не изтръгна рамката на вратата от основите ѝ, зазидани дълбоко в зелената трева на "Парк де Пренс".
Това, което последва, просто трябва да се изживее. Няма начин да бъде описано. Още повече от перспективата на сегашния комерсиален вид на най-популярната игра в света. Всичко беше с една обща цел. Един общ блян, който всеки ден надхвърляше и най-смелите мечти на затворените до няколко години преди това в пределите на страната си българи. Които вече и официално, във футболно отношение, бяха "граждани на света".
Невероятно, неописуемо, нереално.
Източник: fifa.com
И колко тежък и едва поносим е контрастът с настоящето.
Мечтите отдавна са били прекършени. Строшени на милион парченца. Пробвахме неколкократно да ги съживим, но това по-скоро приличаше на гавра с тленни останки от нещо велико. Видяхме и част от онези недосегаеми наши герои в различна светлина. Бяхме до известна степен разочаровани от личностните им качества.
Футболният ни съюз се оказа сбъркан в много отношения. Разместването на пластовете в организацията обещава промени. Един Господ знае дали те ще бъдат за добро. Но нали все си казваме в последните години, че и без това по-лошо няма как да бъде.
Източник: LAP.bg
Борба за власт. Закани за решаване на всичко в съда. Непрекъснато изникващи отблъскващи подробности за някои от процесите, които са ставали факт във футбола ни зад кулисите. Непонятна действителност.
Следва мач без фенове, след като се оказахме най-неприятните и нетолерантни хора в Европа. Защото така беше удобно в този момент. Някой трябваше да го отнесе. Да повлече крак, но в негативния смисъл на думата. И се оказа, че това сме ние.
Източник: LAP.bg
Попето приключва с националния отбор. Единствената, последна единица, напомняща ни по някакъв много бегъл начин за добрите моменти, които отборът ни е имал в последните 20 години.
Източник: БФС
Мачът с Чехия, в много отношения изглежда така, сякаш ще бъде последният в историята на нашия футбол. Такова е усещането. Все едно, че след него, макар и да говорим за надежди за Евро 2020 по един, втори или трети начин, няма нищо друго. Затваряме кепенците. Гасим осветлението и всичко приключва.
Защото всички си мислим едно и също. Както беше през онази 93-а. Както беше и през цялата 94-а. Но този път мислите ни никак не са приятни. И вместо "Следващ мач на Мондиала! Кой ли ще падне в краката ни този път", тайничко (или пък не съвсем) се питаме "Какво, по дяволите, ще правим ние на това Европейско, като не можем да победим никого?!".
Шега. Страховита шега си направи с нас съдбата. Поднесе ни нещо, за което явно не бяхме готови. Което не успяхме да овладеем така, както трябваше - всички заедно. Направихме го поотделно. Всеки сам за себе си. И след това потърсихме кого да обвиним за тоталния крах. А истината е, че за всичко сме си виновни само и единствено самите ние.
