Провалът е забавно нещо, когато си дете. Спомням си този ден толкова ясно. Имаше един парк точно зад къщата ни в Чингфорд, където постоянно играех футбол с майка ми и баща ми. Без цели. Просто ни трябваха малко трева, две дървета и бяхме щастливи. По същото време играех в децата на Арсенал. Бях от страната на врага...
И така, един ден, когато бях на 8 години се разхождах с баща ми в парка, а той ми заяви "Трябва да ти кажа нещо", а аз отвърнах "Да, какво има?", след което чух "Арсенал те освободи".
Не мога да си спомня точно какво усетих в този момент. За да бъда честен - дори не знаех какво означава. Бях прекалено млад. Но си спомням как баща ми реагира. Той не ме критикуваше, не критикуваше и Арсенал. Дори не изглеждаше притеснен. Просто ми каза "Не се тревожи, Хари. Ще работим още повече и ще намерим друг отбор, нали така?". Много бащи, отчаяно искащи да видят синовете си футболисти биха реагирали по друг начин, предполагам. Но моят, независимо какво се случваше - никога не стоварваше напрежение върху мен. Винаги беше толкова позитивен. Класическият му отговор в подобни ситуации беше "Ще измислим нещо".
След Арсенал се върнах в местния отбор, а по-късно скаут на Уотфорд ме забеляза и покани на проби. Забавно е как нещата се наредиха, защото точно след мач срещу Тотнъм получих възможността да се присъединя към академията на "шпорите". Белият екип ми стоеше по-добре, мисля. Спомням си и първия път, когато трябваше да играем срещу Арсенал. Може да звучи абсурдно, защото бях на 8 години, но си мислех "Е, добре, нека видим кой е прав и кой греши". Връщайки се назад във времето, случилото се (б.а. - освобождаването от Арсенал), е най-хубавото нещо за мен.
Източник: daily express
Много съм щастлив, че стигнах 100 гола във Висшата лига, защото когато Тотнъм ме пращаше под наем две години, имаше толкова моменти, в които се съмнявах, че ще успея да отбележа дори 1 гол в Премиършип. Но пък през това време научих доста ценни уроци.
През 2012 година отидох в Милоу, бяхме в зоната на изпадащите. Знаете какви са техните фенове. Страстта им е на съвсем друго ниво. В един от първите ми мачове съдията сгреши, направи просто една грешка, нищо повече. Е, изведнъж феновете започнаха да хвърлят всякакви неща по него на игрището. Наложи се да прекъснат срещата за 5 минути, докато тълпата се успокои. И не забравяйте - аз съм на 18 години и се оглеждам наоколо като... Беше лудост! Сезонът си продължаваше, а ние все още бяхме под чертата. Някои от съотборниците започнаха да ми говорят "Приятел, ако, изпаднем, заплатата ми ще бъде намалена наполовина" или "Ако изпаднем, ще ми прекратят договора".
Това бяха хора с малки деца вкъщи, което ме накара да започна да гледам на играта по друг начин. Започнах да осъзнавам, че някои хора не играят само заради спорта. А за семействата си, разбирате ли? Започнах да осъзнавам колко деликатен може да бъде футболът. Такъв, че да загубиш всичко в един миг. Престоят в Милоу ме накара да осъзная, че не мога повече да бъда дете. Беше много важен момент за мен. Повлия ми и се представих много добре, запазихме мястото си в дивизията. Затова и винаги съм имал добра връзка с феновете на отбора. Обичам ги, независимо че понякога са доста луди...
Надявах се, че съм направил достатъчно в Милоу, за да остана в Тотнъм през следващия сезон. За съжаление, отново ме пратиха под наем, което даде началото на един много труден период. Най-тежко беше, когато бях в Лестър, но не бях част от отбора. По това време те се състезаваха в Чемпиъншип и си мислех "Ако не мога да играя за Лестър в Чемпиъншип, как тогава ще играя за Тотнъм във Висшата лига?".
За първи път се усъмних в себе си, а семейството ми пристигна по-късно вечерта, за да поговорим. Бях толкова отчаян, че споделих на баща ми, че искам да напусна. Да, щеше да е невероятна грешка, но в онзи момент наистина се съмнявах в себе си. Баща ми само ви каза "Продължавай да работиш и всичко ще бъде наред".
Седмици по-късно, докато стоях в апартамента ми, гледах НФЛ. Харесва ми. Попаднах на документален филм за Том Брейди и ставаше дума за шестте куотърбека, които са били избрани преди него на драфта в НФЛ. Оказа се, че е бил избран 199-ти! Представяте ли си?! Не можех да повярвам, но в добрия смисъл. Филмът се запечата в съзнанието ми. Разбра се, че всички са се съмнявали в Том Брейди! Дори в колежа треньорите му са се опитвали да го заменят... В негово лице видях себе си, защото така постъпваха и с мен, когато чувах "Знаете ли, той не изглежда като чист нападател". Случката на Брейди ме вдъхнови, защото той е вярвал в себе си толкова много, че е продължил да работи, за да стане по-добър. Така казах, че ще сторя и аз, ще работя и ще сграбча шанса си!
На следващия сезон се върнах в Тотнъм и се запознах с мениджъра Андре-Вияш Боаш, който искаше да ме прати да играя отново под наем някъде. Имаше няколко интересни опции за мен, но моята мечта не беше просто да играя във Висшата лига, а да играя с Тотнъм във Висшата лига. Тогава му казах откровено, че не искам да ходя другаде. Той ме изгледа объркано, след което аз продължих с думите "Ще ти докажа, че заслужавам да играя сред титулярите. Може преди всеки мач да ме викаш и да ми казваш, че няма да ме пуснеш в игра, защото не заслужавам, няма проблем, но не искам да ходя другаде".
Това беше. Той ми позволи да остана да тренирам с първия отбор, което беше повратната точка да стана още по-уверен в себе си. Защото преди това виждах детската си мечта, която е там някъде, точно пред мен, но... се изплъзва, защото чакам някой да ми я поднесе. Е, в живота не е така, нали? Трябва да я сграбчиш!
Бях под пара в тренировките, но не успявах да вляза в игра. После мениджърът напусна, а мястото му зае Тим Шърууд - и ми дада шанса, който чаках! Останалото, както казват хората, е история. Вкарах три гола в първите си три мача, беше страхотно изживяване, особено първия ми гол на "Уайт Харт Лейн".
Източник: GettyImages
Очевидно, след идването на Маурисио Почетино всичко не само за мен, но и за клуба се промени. Никой не е имал толкова голямо влияние върху кариерата ми. Не само защото мениджърът вкара нова философия, но и ни направи още по-задружни. Винаги иска да помага на играчите, без значение за кого става дума. Разбира се, ако не искаш да работиш и си мързелив... Става груб! Това е - вратата му няма да е отворена за теб и няма да играеш! Но покажеш ли му уважение и здрава работа ще ти даде цялото време на света.
Един от най-ценните ми спомени е, когато вкарах хеттрик преди няколко сезона, а след мача Маурисио ме извика в треньорската стая. До онзи момент бяхме близки, но не чак толкова, защото не бях сигурен, че той иска. Отворих вратата, а той стоеше на бюрото си с чаша червено вино и с голяма усмивка на лицето. Махна ми да вляза с думите "Ела да си направим снимка". Сложи си ръката на рамото ми, а с другата държеше чашата с червено вино, след което се снимахме. Страхотно изживяване! Това беше моментът, в който си помислих "Този човек е специален". Той е фантастичен, фантастичен човек! Разбира се, уважавам го като шеф, като мениджър, но извън футбола наистина е мой приятел. Той е причината да сме толкова задружен отбор, което мисля, че не е лесна задача в наши дни.
За дербито с Арсенал през 2015 година, докато си слагах обувките, отново се върнах назад във времето. Беше като дежа вю. Преди всеки мач си представям как точно ще вкарам гол. Винаги е било така, обръщам голямо внимание на детайлите - представям си играчите на съперника, тревата, всичко. Този път трябваше да си представя играчите на Арсенал. Бяхме в тунела и си помислих "Отне ми 12 години, но нека сега видим кой е бил прав и кой е сгрешил".
Вкарах два гола, победният в 86-ата минута! Вероятно най-добрият ми гол с глава, а усещането, когато видях топката да влиза... Никога не го бях изпитвал до момента! Спомням си обиколката на терена след мача, махайки на феновете и чувството... И тук не става въпрос за Арсенал, а за нещо повече. Беше въпрос на доказване - пред себе си, семейството, което вярваше във всяка моя стъпка, дори когато се съмнявах, че ще успея...
Е, сега, след като вече имам 100 гола във Висшата лига е време да кажа "благодаря" на няколко души. На моята годеница Кейт, която ме подкрепя, дори когато резултатите ни не са такива, каквито ни се иска. На баща ми, на цялото ми семейство - майка ми, брат ми Чарли, с кого играехме часове наред един на един, и затова, че ми позволяваше да бъда Теди Шерингам. На Том Брейди за надеждата, която ми даде. На съотборниците си, особено на тези, които идваха при мен, когато не играех, но ми казваха "Заслужаваш да играеш". На Маурисио Почетино, че ме направи нападателя, който съм. И разбира се, на феновете на Тотнъм.
Мечтая да играя за "шпорите" от дете. Дълго време мотивацията ми беше да затворя очи и да си представям, че вкарвам на Арсенал. Направих това вече няколко пъти и не ми омръзва. Но сега мотивацията ми е друга. Затварям очи и си представям как вдигаме титлата във Висшата лига на новия ни стадион. Заменям следващите 100 гола за това чувство...
